Тъжно ми е за лятото. Искаше ми се да продължи вечно. Обичам слънцето - особено рано сутрин, когато изгрява. И вечер също - когато червените му лъчи бавно се скрият отвъд хоризонта. Когато седиш на някое от чудните пловдивски тепета и виждаш как лятното слънце бавно залязва, без да мислиш за нищо, сякаш времето спира.
Може би тъгата по лятото ме накара да взема фотоапарата и да заснема последните летни лъчи. Исках за последен път да ги усетя. Сякаш се надявах, че то още не си е отишло. И че все още мога да намеря кътчета, където все още е лято. 
Реших да го потърся на едно от най-красивите места в Родопите - в Триградското ждрело.
Пътят ми към Триград минаваше през селцето Широка лъка - много е живописно - като приказка е. И като народна песен, навяваща романтиката на едно отдавна отминало време.

Чудно красиво беше и около Националното училище за фолклорни изкуства в Широка Лъка. Изненадващо, но в България все още се намират млади хора, които са готови да изучават безкрайно богатото ни народно музикално творчество и да съхранят нещо, което всъщност е вечно!

 
Но се оказа, че есента е достигнала и до това отдалечено селце... Когато снимах тук, отново ме обзе тъгата по отминалото лято... 







Накъдето и да погледнех, все виждах есента - тъжната и живописна есен... 










Не можех да повярвам на очите си. Чувствах се все по-тъжен и по-тъжен. Не исках да повярвам, че лятото вече си е отишло. Исках поне още веднъж да усетя лъчите му.
И изведнъж сякаш желанието ми се сбъдна - вижте какво долови камерата ми!







Човекът, който се грижеше за розите вдъхна надежда у мен, че винаги има нещо, което да те изненада приятно...
На тръгване от Широка Лъка погледнах зад себе си, за да видя за последен път розите пред възрожденската къща, и отново усетих аромата на идващата есен:




Пътят към Триград преминаваше по невероятно красиви пейзажи - като картина, с многобройни топли и нежни цветове в стотици нюанси. Искаше ми се след всеки остър завой да спирам, за да мога да усетя напълно спокойствието на Родопите.

Триградското ждрело беше... Честно казано, трудно е за описание. Просто трябва да се види!





Дъхът ми сякаш спря. Чувствах се като в приказка. Като пътешественик, преминал през девет земи в десета. Зад всеки завой очаквах да се появи величествен древен замък, а пред него - Змей-горянин!

 

Изведнъж скалите свършиха, и вълнението ми от пътуването се замени с щастливо успокоение, когато пристигнах в Триград. Селцето е сгушено между високите скали, които сякаш го закрилят.
В селото има много животни, но аз си харесах ето това - кравата Милка!!! Е, поне аз я нарекох така. Макар, че всъщност това беше бик. :-)



Ето я и пещерата "Дяволското гърло".






Неусетно бях престанал да мисля за отминалото лято. Гледах с широко отворени очи светът около мен, вдишвах дълбоко въздуха на Родопите... И мълчах!
Исках да видя дали утрото над родопските селца е изпълнено с мъгла, която им придава онази красота, която винаги съм си представял. Оказа се, че да!
Ето - утро в Триград!





На връщане към вкъщи вече бях престанал да тъгувам по отминалото лято. Защото когато губиш нещо, може би печелиш нещо друго, по-красиво. Животът е един кръговрат. И трябва да се наслаждаваме на всеки един миг от него. Сякаш още усещам аромата на окапалите жълто-червеникави листа, дочувам тяхното шумолене под краката ми, и това ще остане в съзнанието ми завинаги...

http://picasaweb.google.com/dimitar.tuparov/hlbGuI#