Има един вид  пътувания, за които е без значение къде ще се озовеш накрая. Трябва ти само пълен резервоар с гориво и желанието да преоткриеш хубавите неща, които те заобикалят.




Чувстваш се щастлив от идеята, че всъщност пътуваш за никъде. Като скитник, който не знае къде ще нощува. А ако пътят, по който скиташ е абсолютно непознат, щастието е пълно, защото забелязваш хиляди различни дървета, пейзажи и камъни. Неща, на които по принцип не обръщаш внимание, но когато ги виждаш за първи път са някак специални за теб.




Продължаваш  и колкото повече се отдалечаваш от познатите си места, толкова по-далече ти се иска да отидеш. Иска ти се с нещо да компенсираш ученическото си нежелание да посещаваш часовете по география.



Хубавото на този тип пътувания е ако с сам в колата. Е, по-забавно е с приятели, но усамотението, на което се радваш ти помата за изживееш по-пълно мига.

Планината наистина е хубаво място. Никога преди не съм бил в Стара планина. Това долу е Дряновският манастир.



Място като това те кара да се почувстваш наистина спокоен. Но не заради манастира. Той не е чак толкова интересен. Но реката зад него наистина беше приказно красива. Жалко, че нямам представа коя е. Но пък, какво ли значение има?








  Дряновският манастир го открих случайно, на път през планината... Бях чувал за него, но не знаех къде се намира. Но исках да отида още по-далеч.






















Понякога си мисля, че всички бягаме от това, което сме в действителност. Изтъкани сме с очаквания, изисквания, чужди мечти и собствената си самота. Понякога бягството от собствените ни емоции ни се струва разумно решение, но всъщност това само ни отдалечава от нещата, които в действителност биха ни направили щастливи.



Винаги чакаме нещо или някого, от когото зависи щастието ни. Нещата понякога са прекалено прости, за да ги разберем. Вечно се лутаме из собственото си съзнание или по самотните пътища, търсейки места, които всъщност са без значение за нас.